Всичко започвам пак отначало.
Тъкмо родих се,
но този път няма да плача,
ще се науча да живея тук в това тяло.
Колкото промени са нужни - ще ги направя.
Омръзна ми животът ми да се повтаря
пак и пак и отново,
все той, все същия.
Сякаш болката е по-голяма от мен,
та да и се подчинявам.
Винаги, когато реша, че ще я приема
тя се стопява и сякаш я няма
и всичко е било в нищото,
само аз съм го виждала.
И вече я приемам като радар,
като приятел,
който ми казва да спра да вървя,
да се променя, да се завъртя в друга посока.
Само да спра да работя с това темпо,
сякаш нещо изпускам, сякаш за някъде закъснявам,
а когато отида винаги подранявам
и все съм не на място, не на време.
В нищото между световете,
сякаш съм призрак, който живее
и останалите го забелязват.
което ме кара да мисля, че реално ме има,
ама когато е удобно, не винаги, не за всички.
Не съм изгубена, зная къде съм, зная коя съм
какво правя, всичко го виждам, осъзнавам,
само дето не го приемам.
И когато силата извън мен ми показа, че няма време,
че е време да направя избор,
пак го избрах - животът.
И пак го започвам отново.
Нямам представа какво ще се случи,
когато всичко си зная и го приемам,
и всичко, което ми трябва е тук
и го имам, защо да не опитам да му се насладя.