Ронливо сипе се пролетта,
като скреж от хладилник напластява се
и в песента, която звучи улавям вятъра и морето
и вълните, които безшумни лежат.
Опрели се в пясъка,
сякаш заспали и след зимните ветрове
сега слънцето с наслада поглъщат.
И листата на бяла топола треперят,
сякаш е буря и сребърните им цветове се сливат с морето,
а то няма нито ветрове, нито сребро в небето.
Много миди, които описват брега
като кристали
и загледана в песъчинките и техните водорасли,
които са се скупчили под водата, върху камъните
и залепнали върху тях на времето са предали себе си.
Тя и пролетта в мен е почти постоянно,
но не виждам да съм се променила.
Усмихвам се, мелодията ми е непроменима.
Тишината все по-ярко доловима,
и това че хладилника ми бръмчи,
как ме мотивира да го изключа,
и нека се разтопи.
Каквото има - нека изтича.
Нали ми е пролетно и усмивката ми е тука..