Нямам представа кога започнах да пиша откъси от себе си по никое време. Но, когато четеш и не намираш логиката в написаното сам ще ме разбереш. Мисли, които пускаш да излетят, но някак по-красиво, не просто като клечка кибрит, а малко по - ярко, като бенгалски огън, по-дълго гори, не за друго :)))
Пътят ни към вечността е нужно да бъде изминат..., и споделян с любовта. А, когато си в любовта просто знаеш, че си и едно с вечността тук, сега.
Безусловно обичаш, сливаш се с Енергията в сърцето и позволяваш й да тече през небцето, в главата, нагоре през небесата. И оставаш винаги свързан с цялото, с физическото. Свързваш твоята част от Душата със Земята. И може би виждаш как ангели приближават Земята, вплиташ се в тишината, докато ума и ти сте будни върху скалата на твоя бряг.
Уникално е, да се усещаш като част от една необятна Вселена, която е твоя, моя, наша.
Знаеш, че е излишно да приемаш нещата около теб наивно лично. В степен такава, в която Его-то няма да те оставя и да ти позволява да слушаш гласа на сърцето. Защото е нужно да позволиш на воля да свети, да излъчва любовта, без да бъде спирано от ума. Рамка, която се разпада, за да докоснеш безграничността. Онази, в която Его-то те затваря, за да те контролира страха. Спри се, не е нужно да си прекарваш живота в подчинение (както искаш го разбери). В много случаи е по-лесно да се пуснеш, да слезеш от пиедистала и да обичаш всичко такова, каквото Е.