Всеки ден те пазя в мен
всеки ден прошепвам към безкрая
с топла усмивка от чая с вълшебни лилии
поливам небето.
Да заблести.
И покаже къде е сърцето, което очите не виждат.
Стоя до прозореца, през Душата си гледам
към луната времето отмервам.
Сипе се звездният прах,
като по кабели в паметта ми просветва с нажежени искри,
които пробляскват, когато опитвам да преброя годините, в които те няма.
Сякаш се изненадвам, че помня колко време мина,
а още усещам парфюма
и звука от обувките, преди да отвориш вратата
и цветята, които носиш в ръката.
Усмихвам се, прегръщам те,
няма да плача,
защото толкова те обичам, че не искам да ме виждаш такава.
И отново съм аз, в своя си собствен свят.

Когато всяка година си припомням последната среща с най-важната в живота ми жена, винаги оставям сърцето ми да тупти в едно с ръката. И заедно да излеят гласа на Душата от мен. И винаги е нежно, красиво, истинско, сякаш го случвам наистина пред очите ми. Знаеш, когато някой скъп човек вече го няма това са нормални неща. :) :) :)