Синхроничност в нищото

От известно време се опитвам да намеря синхроничност в нищото. Онова, което всеки от нас знае, че съществува, обаче е напълно неуловимо, освен със сърце. И там в нищото е толкова засмукващо, като вакуум, който те поглъща и не те пита къде си. Не те пита, защото ти нямаш време да му отговориш. Обаче, ако знаеш, че си в нищото и в него можеш да си навсякъде ще зададеш посока и ще тръгнеш натам. Аз (личността ми) иска да е просто там и да види как ще реагира на това, което ще види. Понякога има много болка, понякога има само сълзи, но и много любов. Там, в нищото си себе си - истински, разголен, без защита от тялото виждаш се такъв, какъвто си. И когато се срещнеш със себе си понякога много боли да гледаш колко си се наранил, живеейки в дисбаланс със твоят Аз. Преди години стигайки там, толкова много болеше и ревях, че се молех да остана там, да не потъвам надолу в мрака и вътрешно вярвах, че ще се измъкна от там. Наричай това пространство между реалности, между светове, между ден и нощ, между черно и бяло, между добро и зло - както искаш си го наричай - няма да е истина. Но ума поне ще си фантазира нещо. Че е между тях или в едната част, или в другата. Всеки иска да е някъде. Е, личността ми иска да е никъде. Там в средата между тях. И, когато преодолях вакуума помеджу и се задържах в центъра започнах да виждам всичко, което не се вижда с очи или всичко, с което обичайно си свикнал да гледаш. И това всъщност е моето пространство на любов. Пространството в сърцето, в което всеки си влиза по неговия начин. Казват, че като скочиш директно, все едно скачаш в дупка е най-трудно. И аз (личността ми) си каза, че това е нейният начин. Пребивавам в пространството на сърцето от юли, и наблюдавам какво ще достигна като усещане и картина. Обикновено, за да стигнеш до желанието да промениш нещо в себе си си преживял ситуация, която те е разклатила, разтресла, люляла и си се лашкал между любовта и гнева, болката и любовта, между нещо си и любовта. И все я има - любовта. Все е там, където не си ти в него момент. И как да го кажа, личността ми никога не е отричала Енергията ми, която Е Любов, винаги са били в успоредни пътеки, като личността ми на 90 % е била в любовта на енергията на Душата. Останалите 10% отиваха за онова горното - за гнева. И понеже Любовта не може да наранява, личността ми поемаше гнева върху себе си. Можех да се гневя на всичко, ама го преглъщах и  излъчвах навън любов, а гнева отправях към мен. И така, когато след 3 години пребиваване в оня вакуум и желание да се задържа без съпротивление в него, заживях в сърцето. Там изцяло, на 100%, от раз. И след като отработих всичко, което ме бе разрушавало години в един миг нямаше нищо. Влизах и бях в тишина, не зная разбираш ли какво е тишината да не те дразни, а да те гали, да ти пее, да ти рисува. Енергията на Душата и личността ми стават едно и се разбират, ама без онова двойнствено чувство на хубаво и лошо. То няма нито хубаво, нито лошо. Всяко лошо е хубаво, всичко хубаво става лошо за миг. Писна ми да ги мисля. Винаги съм ги приемала като просто чувства и толкова. И това, пространство в сърцето, в което пребивавам ме научи да виждам отвъд привидното. Отвъд тишината, отвъд любовта. Любовта тук и там  - между този и онзи свят. Кой е единият и кой другият. Няма отговор, всеки ще отговори според неговото ниво на развитие. Да го кажем в безплътната форма любовта е към всичко, и в плътната е така. Обаче, докато си е безплътната форма ти можеш да изпиташ любовта и да я почувстваш с тялото си, да изпиташ наслада, да ти е кеф от това, че си се родил все пак в това тяло. И това ме научи да бъда благодарна. Благодарна на Живота, че го живея. И, докато безплътната любов, която си извън тялото те кара да тръгнеш към Дома, когато си в тяло, то същата тази ти показва какво изпускаш от Живота, който би могъл да живееш, докато мрънкаш, че си ограничен от физическото. И знаеш ли, започнах да се стремя да съм в това нищо колкото може повече време. И сега имам много добра визуализация. Първо го търсех в изгрева, когато деня и нощта се разминават. После в залеза и никога между тях. И точно това ми убягваше много дълго. Не знам, загледай се утре в 17,11ч в небето. Няма слънце, има бледа луна, която така или иначе винаги я има, нея не я броя като фактор. Но виж небето. Слънцето залязва зад хоризонта и става светло за минути, една искряща светлина между деня и нощта. Тази синхроничност наблюдавам от известно време. И знаеш ли чувството е същото като онова, когато си в сърцето. Защото в изгревът има мощен заряд - ефекта УаУ, който веднага те енергизира, може три нощи да не си спал и навън да е минус 20 градуса. Друг си, най-прекрасният. В залезът е същото, особено, ако пътуваш - тогава е най-яко. И пак едно възхищение. Обаче никога не приемаш нещата равнодушно. Пробвай да не наблюдаваш залеза - виж момента, когато деня и нощта се обгръщат. Ето това е най-великото. Притихваш и си в тишината, и си в любов и си себе си и не си. Просто си всичко, в нищото. И не ти пука какво ще се случи извън това - то не си ти. То е пространството на Его-то, което реагира и ти ставаш зависим от тази негова реакция в бъдещ момент. Иначе би било безотговорно спрямо другите. Както и да е. Знам, че сте свикнали да съм мъдрец и ще ми простите поредната доза. Благодаря, че сме заедно именно тук! Специални сме си :))) Обичам Ви!