Последното, което ще кажа преди да изляза през храма си
към новият ден е,
Обичай се,
бъди с мен!

Сега отвъд границите на времето оставам.
Сливам се с тях и се потапям с уста
към моята нова земя.
Рисувам я с думи, които преди миг бяха картини.
Живи непреходни от годините,
но сега споделени с мен.
Може би, защото сега имах времето и късмета да те срещна.
Кога последно те чаках там под небето не помня
сякаш бе толкова много назад в годините,
че забравих,
че обещахме да се чакаме пак
в този живот.
Дали съдбата ще ни срещне този път?
Питаш ли се всеки миг, в който не си с мен
защо забравяме, че сме тела от светлина, които пътуват,
и за чиито копнежи граници не съществуват.
Не зная защо отдавам се напълно на Духа,
който ме води към теб.
Винаги, винаги се спирам до теб.
Сядам и тихичко лазя  на пръсти,
изпитвам земята.
Дали и тя мисли с телата ни, че сме едно недокоснато от времето същество.
Пропивам с влага пръстта,
мокря я с кожата си като с кърма я захранвам.
Дете мое, записвам с порите си всички слова,
които интуицията ми диктува сега.
Сливам се с теб,
та да предам на листа вибрацията на Душата в света.
Черен е, ако изберем живот чрез страха, закотвен в нас
и светъл, радостен, безметежен, ако осъзнаем, светлината в нас
и я благословим
и я приемем в нас.
Не мога да го опиша с думи, които са човешки,
мога обаче да те уверя, в рязката граница на двете чувства,
които и Душата и тялото изпитва.
Това, което се чувста, когато твориш със сърце е място, в което искаш да пребиваваш с часове,
да не го напускаш,
да бъдеш там и да те няма,
тук в този свят,
на тази земя.
Ами ако все пак си тук и този приказен разказ се случва сега в това тяло, но в друго време успоредно на реалността?
ОООооо, каква красота.
Поспри, просто се наслади.
Спри да бягаш от собствения си страх
Осъзнай духовността, която те прави човек,
не се крий като подлец,
разпери крила, полети през света,
срещни ме,
там съм и тук за теб и мен няма ограничаващи страни.
Обичам те, където си, какъвто си!
А ти?

Лятото беше в разгара си, момичето от ангелска земя щедро докосваше с ръцете си земята и разпиляваше с косите си красотата на вечерта, събрана в опашка като слънчевите залязващи лъчи. От небосвода към земята се стичаха реки със златна светлина и в загадъчната музика на нощта оставаше сама с любовта на цялата земя. Шепа мечти и изпратени с деня мисли, които отекваха в главата като карфици светлина. Забити в толкова много земни чеда, с които докосваше я съвестта. Знаеше, че трябва да е такава, каквато е. И мисията и е да помага на другите по невидимия нежен начин, заземявайки в тях любовта, но сякаш нещо липсваше и водопада от мечти, стичащ се от Его- ума я караше да иска още и още  и още да подобри способността си да бъде светлина като ангел да се разпилее и да обхване цялата земя. Момиче, от ангелска земя съм, но когато свързвам се с останалите светещи души в земята ставам силна и това е може би начинът да преживея безкрайната  любов и тишина в ума. Свързвайки се в сърце със сърце с цялото в любовта. Тогава светлината озарява вечерта и утрото и безкрая. Събудих се с една единствена молба. Да обичам и да позволя доброто в мен да се излее както всеки ден, а каквото и да грее някой ден,  щом съберем се сърце в сърце ще раздадем и разпръснем към теб, към тях,  към нея - земята Майка и небесата в сърцето на Душата, центрирала се в мен.
Мечтая без думи, за какво ли описвам състоянието на ума, излишно е, така или иначе  преживява се по различен начин с всеки индивид, до който се докоснеш. И ти избираш какво да отразиш - любов или чувство друго, различно от любов, което прочел си в ума му. Каквото и да напиша ще е достатъчно просто да го обичам такъв, какъвто е сега. Когато и да реши да приеме любовта от мен към света предавайки я в сърцето ще съм готова да засиля чувството на наслада и да го изживея с него и земята, окъпана от светлина. Няма нужда да съм такава, каквато не съм, за да угодя на милиони скитащи се души, незнаещи с какви очи да погледнат през света. Със своите собствени или онези, които илюзията отрази...сложно е да си и да не си едновременно част от света, когато изначално знаеш че си в тяло на заем в него. Осъзнаеш ли го и започнеш ли да го приемеш е възможно да случваш любовта по най-лесния в синхрон с вселената начин.

Самота объркваща с празнота.
Но празнотата не е самота.
Тя е отвъд думите,
мисълта.
Тя е всичко, което е.
Един безкрай.
Един танц на сливане на това, което си
и на цялото, което не си.
Осъзнаване, че сте едно цяло завършено същество.
Идеята, за този, който си и творението на природата,
на тези същества, които виждаш и невиждаш,
докосваш и усещаш с интуиция.
Тази празнина те свързва с Теб на онова ниво,
от което всички идваме
и е светлина,
и е хармония,
и е единство.
От там започва всичко.
После спускаш се по пътя на материалното.
Идваш в тяло.
В добрия случай знаеш кой си и, че имаш мисия
и я следваш.
И те спъват спящите Души в тъмнина.
И ти се бориш с тях,
и ги игнорираш, и ги учиш,
че има толерантност и единство
или просто ги обливаш с разбиране
и пак напред вървиш.
В другия случай си забравил кой си.
И се търсиш, защото нещо в теб крещи, че не си това, което си.
И ден след ден забравяш, играта си играеш.
Не те интересува, че заемаш роля.
Важно, е че си приет, че си харесван.
Илюзията своя ти твориш с ръка
на консуматор.
Обаче идва време и пустотата те поглъща.
Зовът от Дома те прегръща
и сиянието златно пробужда
нещо спящо.
Започваш да твориш
това, което си сънувал
и бавно пренареждаш фрагментите,
които си изгубил.
Част по част събираш.
Осъзнаваш, че си в страна над дуалността.
И единството, което чувстваш те е приближило
към дома.
Сега ти предстои да отвориш новата врата
и да погледнеш себе си.
В пространството на пустота си тук
и няма те.
Ангелски напеви чуваш и се губиш.
Къде ли си сега?
Не е ли поредната игра с мисълта?
Попитай сърцето, което никога не лъже.
Довери се, време е да се събудиш в Теб.

Върхът на планината покорявам
с мисъл.
Мисълта се ражда в пролетта
на чистата като езеро Душа.
Моля се с устни
затворени и глас на мълчание
за нас.
Молбата е знанието в мен да превърна в реалност.
Да видя картината на самотата в мен
и покоя
до езерото в мене
не искам вълните на вятъра на недоверие
да са големи, че да да го размътят.
Запазвам бистротата с поглед в мен.
И утрото посрещам с изчистена от мисли
планина от вяра в доброто, че
като песъчинките непреброими са прекрасните хора.
Пожелавам си да ги видя на върха
на пълната с хора чиста вода.
Да кристализираме там като диамант вечността.
Да посипем с блясъка ни света
и огреем в утрото с песента
на дървета,
удрящи клони в тишината на своето същество.
Осъществена роля и много вдъхновени души
в светлина.

Намерих се в теб

Търсех себе си,
но намерих се в теб.
Разпилявах се
и пак се събирах
като вълна се блъсках
с душа в тяло.
Намирах в него убежище,
а до скоро то бе затвор,
който ме ограничава
с рамките си в света.
Защото голяма съм, а то е тясно
и малко, и с ограничена енергия.
Батерии, които накарах да работят
на пълни обороти,
без да се изтощят,
тяло, което направих свое оръжие
в хода си по земята.
Мога да го ползвам,
за да те направя щастлив,
от това, че се събрахме пак тук
отвъд драконовите тела
в червена светлина.
Отвъд розовите получовешки образи от светлина.
Какви сме?
Не ни виждам.
Плътни сме отвън, а  щом се съберем
ставаме прозрачни,
губим се и няма ни.
Едно сме в светлината
и няма я,
нищо не виждам
и как да видя цялото
едното...
Намерих се в теб
в цялото
в нас.

Преди повече от месец ангелите на архангел Метатрон дойдоха при мен в една нощ, събудих се и започнах да пиша. Беше послание от тях, в което ми казваха, че на 22 август в 20ч трябва да съм на пътечката между "Бъбрека" и "Окото", защото предстои нещо важно, което трябва да преживея. Трябваше да нося розов кварц със себе си. Ок, стори ми се интересно, ама аз с палатка на открито и в края на август не си се представях. И докато мислех как да избегна палатката и хижата по-добре ли би била като алтернатива, преди няколко седмици пътувам към София. Хора това място се къпе в златна светлина, портал, който блика спокойствие, сигурност, тишина, любов. Там си, а все едно не си, в свой собствен свят си и си красив и си фееричен, лек, безтегловен. Спокоен, заземен, нищо не те дразни, паралелен свят, който ако можеш да видиш няма да искаш да напуснеш. През няколкото часа, в които бях там имах чувството, че не излизам от медитация, обаче тя е в нормалния ми ритъм и все едно вортекса златна светлина се върти през мен и ме центрира. Много яко. Прибрах се във Варна и след два дни ситуациите в живота ми сами започнаха да се пренареждат. Аз бях наблюдател и само слушах какво трябва да направя и му се доверявах, без съмнение. Докато четях книга, една от многото, не помня заглавие, не е от неуважение към автора и започнах да медитирам. Бях там - в Рила и от там започвах пътуването си. Минах през подземен тунел, за да изляза на поляна, за да намеря врата, през която да вляза в Акаша. После не знам какво се случи. То толкова интензивно се случва всичко вече, че ако решиш да го следваш за няколко часа ще си друг. И от старият ти външен Аз няма да има следа. Повторих няколко пъти тази медитация с различна разходка, но винаги тръгвах от там, от Рила. Първото нещо, което разбрах е, че мисията ми на земята вече е друга. И се отказах да следвам старата, защото съм я изпълнила. И с тази ми готовност за новото отговорите сами идваха при мен. В петък, докато бях навън, изхвърчах от нас с мисълта, че нещо ме чака навън и ако не тръгна ще го пропусна. Срещнах един човек, който не бях виждала от сто години, после се забих в един магазин за естествени камъни, направих си наниз от тях и те толкова ми натежаха, че ги изпуснах на улицата под колите и се разхвърчаха във всички посоки. Докато ги събера ми костваше много време, но вече реших, че трябва да седна на пейка и да ги нанижа за моя безопасност. Случи се и тогава започнах да канализирам енергията на архангел Метатрон. Винаги нося голям тефтер със себе си. А тогава не спрях да пиша много дълго време,  уморих се и тръгнах, но думите не спряха да се предават върху листа. И сега те правя част от това споделяне с последните страници от записките ми.

Тогава земята на страха превърна се в чиста светлина. Блестеше в сила идваща от любовта. Диамантения камък отразяваше в земята синьо-бялата светлина и тя искреше с нежността на дъждовна гора, която толкова чиста разнасяше аромата си в града. Играеше в него като живо хлапе от кристал. Оживяло, за да промени старите вярвания, че лошото е неосъществено добро очакваше да покаже тук и сега. Мечтаеше с крила да се свърже в света  и в него да вдигне всички завеси и скрие тъмнината. Като в спектакъл да разкрие прожекторите и да ги насочи над тълпата спящи хора. Тичаше по сцената и знаеше, че сами не могат да прогледнат. Беше там, за да се слеят. Твореше красота за теб, от теб, в теб, за тях, за вас - едно сте в светлината на Божествеността. Не се разделяйте дори в мисълта. Творете вашата настояща мисия Душа в Душа, обичайте се в любовта.

Това е мили мои, всеки от нас може би приключва с нещо сега  и е време да се раздели с него и да продължи по пътя си и да посреща новото освободен от ненужния багаж. Когато не обръщаш внимание на Его-то и страховете, които излъчва, загуби няма. Смело прекъсвай всичко, което не ти синхронизира, забрави за Егото-то, което ще те кара да се съмняваш и да стоиш на едно и също място в страх. Разпери ръце и полети в непознатото. Как иначе ще видиш колко е красиво извън/в Дома?

Та в чудене как да случа пътуването си до Рила, то просто стана излишно, защото времето от бъдещето случих сега и промених го. Все по-често осъзнавам, че няма рамки, които да ограничат каквото и да е, било то и времето. Времето е в нас и ние сме във времето бе казал Левски и напоследък физически го доказвам. Когато си на вълните на любовта, случваш каквото пожелаеш сега от бъдещето. Защото колкото и да се връщаш в миналото може просто да получиш успокоение, но не и промяна. Няма време, в което да творим, то е сега в и извън нас. Кои сме? Къде сме?
Усмихнат ден, творци :)

Провокация с тела

Сънувах как те докосвам с очи
сливаме се с души
и отлитаме към небето
танцуваме в него,
сякаш плуваме в морето,
после се спускаме към земята,
играем си с пръстта,
сякаш сме на пясъка до брега.
Улавяме всяка следа,
която някой от нас очертава с очи.
Следим я и питаме се дали
осъзнаваме колко сме млади,
колко много енергия има в нас,
колко желания отвъд привидния Аз.
Дълбоко с прегръдка се гмурвам към теб,
няма да те оставя,
сливам се с теб.

Прераждане

Всичко, което съм и не съм
между земята и морето съм
в океана и небето съм.
Красиво цвете,
но и волна птица.
Залязваща луна
и изгряваща звезда
на хоризонта на любовта
между моята и твоята душа.
Златен бряг от тишина
и описващ с дъх като пролетта
пъстър балон излита в света.
Там е, където има нужда,
вижда се като надежда
усеща се като одежда,
която си съблякал
и се чувстваш волен,
напълно свободен да полетиш над себе си
и да се приземиш в ново тяло,
макар и старото, го чувстваш напълно обновено.

Когато в свят от лъжа
се усмихнеш на реалността
заплачеш от радостта,
че слепотата вече си отива
и поглеждаш през очи на самодива
в гора сред много кедри
сама сред толкова много човеци
и се усмихваш на това,
че другите нечовешки същества
се радват на пороя от раздяла с илюзията,
че златната нежна тишина ви къпе
в бистра изворна роса,
някъде над Стара планина.
Отново се събрахте феи, нимфи, еднорози,
сред красиви пеещи потоци,
доловими с всяка клетка,
изпълваща се с чистота.
Изчиства се напълно, защото нищо от старото вече не ти е нужно,
докато сияеш в светлина материализираш реалността чрез теб.
И точно тук за теб отново спирам,
поглеждам през тялото си на жена,
неописуемо красива
с перлено златиста светлина сияя в канала светлина любов,
който ме изпълва.
Аз съм, и не съм,
в тяло бях,
а сега невидимо е,
безплътно те докосва,
слива се в етера без кости,
две плуващи души в светлина.
Кога последно разбра,
че си бил на тази земя,
за да изпиташ наслада отвъд човешкото Его и материалността?
Защо забрави Божествения стон
и спусна се сам в един измислен еталон?
Защо не спираш да се притесняваш какво ще кажат хората за теб?
Остави ги, нека си говорят.
Това не е твоя грижа, докато си сноп светлина.
Бъди такава, каквато природата те призова.
Помагай мъдро на света пред теб.
Спри да бъдеш пример или авторитет,
изобщо не е нужно.
Бъди звезда в собствената си планета отвъд дуалността.
От днес започни да блестиш,
както никога преди.
Влез през стъкления храм,
за да откриеш новия ти ненаписан свян.
За какво ли се притесняваш?
Ето увери се - причина няма,
защото си богиня в твоето си царство
без илюзии,
такова, каквото решиш ще е!

Тъй като всеки един от нас идва от различни нива на сътворението, е нормално да остава отделен от другите в ежедневието, капсулован в своето собствено поле. В него той може да се чувства много комфортно, може да бъде много обичан, може да бъде много ценен. Може да бъде перфектен родител, баща, брат, майка, сестра, дете, учител, научен сътрудник , ТВ водещ, музикант, градинар. В това поле, в което пребивава и се опитва да задържи в реалността си колкото е възможно по-дълго, толкова силна вибрация излъчва, че в един момент си дава сметка, че може би е перфектен в тази конкретна роля. Че може би това е посланието, което да предава на света. Обаче да се асоциираш с определена роля не просто е незряло, а те спира да се развиваш и еволюираш Душевно. Ето сега съм достигнала ниво в професионалната си сфера на агроном, в която съм открила моят път да балансирам земята и да спра употребата на химикали чрез светлинни практики и етерични масла и съм постигнала много в тази област, но откривам, че цикля в една дупка, която се превръща в трап, и която ако не спра да копая скоро ще ме отдели от Духа. В този миг аз просто отчитам факта и продължавам напред в търсене на следващото предизвикателство. Ами ако съм израснала толкова, че изпълня мисията си в това тяло, не е ли време да го осъзная и да продължа напред в Духовното израстване. Нали сега се развиваме толкова, колкото пожелаем да се развием и ако решим да се ограничаваме, няма кой да ни махне хомота и да ни пусне на свобода. Нека сами си дадем криле. И се възнесем в ново ниво. От нас зависи. Да започнем да се наслаждаваме, на това, което се случва, неограничавани от желанията. А действайки от бъдещето сега, сякаш имаме всичко, което искаме и сме Душа в тяло на човек, което е безгранично. Ами ако мисията ни е да обичаме? Да даваме любов, да получаваме любов? Приятели, в земя на любов и красота ли искате да живеете? Ами ваша е, просто елате в нея със сърцето си!

Пролет в юли

Докато целият свят ти принадлежи,
поглеждаш ме с очи
и се питаш как възможно е в очи
да събереш красота и болка в едно.
Защо, когато полетиш се приземяваш с крила
от невидима с очите пелена Божествена смола,
която те залепя към земята,
за да пуснеш корени в нея
и погледнеш отново
към небето на високо
и поискаш да си друга, различна от сега.
Божествен стон от събран в едно
вълшебен електрон,
сутрешна роса,
дива ягода в борова гора.
Цъфтят в юли,
а е сякаш май и отново пролет е
в гората
и отново възраждаш се в сетивата на Духа в теб.

Цветен ден

Да създаваш красота в свят на нищета
е като да копаеш яма в заблатена земя.
Плавно, бавно, постепенно
лопата след лопата отнемаш тиня,
за да може слънчевата светлина да я огрее
засуши и превърне възможно копаенето
все по-надълбоко и по-надълбоко.
В света допускаш красотата лъч по лъч,
цвят по цвят,
багриш с нежност
оцветяваш като ентусиаст
картината на твоя свят.
Без значение дали е
жълт или червен,
розов или бял,
винаги е твоят личен,
красив творчески цветен нюанс.
И ако днес е сиво,
направи така, че утре да е диво индигово,
всепоглъщащо тъгата,
приканващо красотата на дъгата в теб.
В твоя нов вълшебен пъстър незалязващ ден.