Преди повече от месец ангелите на архангел Метатрон дойдоха при мен в една нощ, събудих се и започнах да пиша. Беше послание от тях, в което ми казваха, че на 22 август в 20ч трябва да съм на пътечката между "Бъбрека" и "Окото", защото предстои нещо важно, което трябва да преживея. Трябваше да нося розов кварц със себе си. Ок, стори ми се интересно, ама аз с палатка на открито и в края на август не си се представях. И докато мислех как да избегна палатката и хижата по-добре ли би била като алтернатива, преди няколко седмици пътувам към София. Хора това място се къпе в златна светлина, портал, който блика спокойствие, сигурност, тишина, любов. Там си, а все едно не си, в свой собствен свят си и си красив и си фееричен, лек, безтегловен. Спокоен, заземен, нищо не те дразни, паралелен свят, който ако можеш да видиш няма да искаш да напуснеш. През няколкото часа, в които бях там имах чувството, че не излизам от медитация, обаче тя е в нормалния ми ритъм и все едно вортекса златна светлина се върти през мен и ме центрира. Много яко. Прибрах се във Варна и след два дни ситуациите в живота ми сами започнаха да се пренареждат. Аз бях наблюдател и само слушах какво трябва да направя и му се доверявах, без съмнение. Докато четях книга, една от многото, не помня заглавие, не е от неуважение към автора и започнах да медитирам. Бях там - в Рила и от там започвах пътуването си. Минах през подземен тунел, за да изляза на поляна, за да намеря врата, през която да вляза в Акаша. После не знам какво се случи. То толкова интензивно се случва всичко вече, че ако решиш да го следваш за няколко часа ще си друг. И от старият ти външен Аз няма да има следа. Повторих няколко пъти тази медитация с различна разходка, но винаги тръгвах от там, от Рила. Първото нещо, което разбрах е, че мисията ми на земята вече е друга. И се отказах да следвам старата, защото съм я изпълнила. И с тази ми готовност за новото отговорите сами идваха при мен. В петък, докато бях навън, изхвърчах от нас с мисълта, че нещо ме чака навън и ако не тръгна ще го пропусна. Срещнах един човек, който не бях виждала от сто години, после се забих в един магазин за естествени камъни, направих си наниз от тях и те толкова ми натежаха, че ги изпуснах на улицата под колите и се разхвърчаха във всички посоки. Докато ги събера ми костваше много време, но вече реших, че трябва да седна на пейка и да ги нанижа за моя безопасност. Случи се и тогава започнах да канализирам енергията на архангел Метатрон. Винаги нося голям тефтер със себе си. А тогава не спрях да пиша много дълго време,  уморих се и тръгнах, но думите не спряха да се предават върху листа. И сега те правя част от това споделяне с последните страници от записките ми.

Тогава земята на страха превърна се в чиста светлина. Блестеше в сила идваща от любовта. Диамантения камък отразяваше в земята синьо-бялата светлина и тя искреше с нежността на дъждовна гора, която толкова чиста разнасяше аромата си в града. Играеше в него като живо хлапе от кристал. Оживяло, за да промени старите вярвания, че лошото е неосъществено добро очакваше да покаже тук и сега. Мечтаеше с крила да се свърже в света  и в него да вдигне всички завеси и скрие тъмнината. Като в спектакъл да разкрие прожекторите и да ги насочи над тълпата спящи хора. Тичаше по сцената и знаеше, че сами не могат да прогледнат. Беше там, за да се слеят. Твореше красота за теб, от теб, в теб, за тях, за вас - едно сте в светлината на Божествеността. Не се разделяйте дори в мисълта. Творете вашата настояща мисия Душа в Душа, обичайте се в любовта.

Това е мили мои, всеки от нас може би приключва с нещо сега  и е време да се раздели с него и да продължи по пътя си и да посреща новото освободен от ненужния багаж. Когато не обръщаш внимание на Его-то и страховете, които излъчва, загуби няма. Смело прекъсвай всичко, което не ти синхронизира, забрави за Егото-то, което ще те кара да се съмняваш и да стоиш на едно и също място в страх. Разпери ръце и полети в непознатото. Как иначе ще видиш колко е красиво извън/в Дома?

Та в чудене как да случа пътуването си до Рила, то просто стана излишно, защото времето от бъдещето случих сега и промених го. Все по-често осъзнавам, че няма рамки, които да ограничат каквото и да е, било то и времето. Времето е в нас и ние сме във времето бе казал Левски и напоследък физически го доказвам. Когато си на вълните на любовта, случваш каквото пожелаеш сега от бъдещето. Защото колкото и да се връщаш в миналото може просто да получиш успокоение, но не и промяна. Няма време, в което да творим, то е сега в и извън нас. Кои сме? Къде сме?
Усмихнат ден, творци :)