Сега отвъд границите на времето оставам.
Сливам се с тях и се потапям с уста
към моята нова земя.
Рисувам я с думи, които преди миг бяха картини.
Живи непреходни от годините,
но сега споделени с мен.
Може би, защото сега имах времето и късмета да те срещна.
Кога последно те чаках там под небето не помня
сякаш бе толкова много назад в годините,
че забравих,
че обещахме да се чакаме пак
в този живот.
Дали съдбата ще ни срещне този път?
Питаш ли се всеки миг, в който не си с мен
защо забравяме, че сме тела от светлина, които пътуват,
и за чиито копнежи граници не съществуват.
Не зная защо отдавам се напълно на Духа,
който ме води към теб.
Винаги, винаги се спирам до теб.
Сядам и тихичко лазя  на пръсти,
изпитвам земята.
Дали и тя мисли с телата ни, че сме едно недокоснато от времето същество.
Пропивам с влага пръстта,
мокря я с кожата си като с кърма я захранвам.
Дете мое, записвам с порите си всички слова,
които интуицията ми диктува сега.
Сливам се с теб,
та да предам на листа вибрацията на Душата в света.
Черен е, ако изберем живот чрез страха, закотвен в нас
и светъл, радостен, безметежен, ако осъзнаем, светлината в нас
и я благословим
и я приемем в нас.
Не мога да го опиша с думи, които са човешки,
мога обаче да те уверя, в рязката граница на двете чувства,
които и Душата и тялото изпитва.
Това, което се чувста, когато твориш със сърце е място, в което искаш да пребиваваш с часове,
да не го напускаш,
да бъдеш там и да те няма,
тук в този свят,
на тази земя.
Ами ако все пак си тук и този приказен разказ се случва сега в това тяло, но в друго време успоредно на реалността?
ОООооо, каква красота.
Поспри, просто се наслади.
Спри да бягаш от собствения си страх
Осъзнай духовността, която те прави човек,
не се крий като подлец,
разпери крила, полети през света,
срещни ме,
там съм и тук за теб и мен няма ограничаващи страни.
Обичам те, където си, какъвто си!
А ти?