Облачен град,
сиви стени
дълги коридори, лишени от слънчеви дни,
утро на кея с луната се слива,
а сивите пространства в душата
потънали в мрак
самотно отвътре крещят.
В самотата е любовта.
В себе си носиш радостта,
само в теб си способен да споделиш Божествеността.
Сивотата се размива, коридорите се разширяват,
умът ти е излишен,
ако не ти служи в едно със сърцето,
което единствено обича.
Какво е любовта и къде я намираш
и пак ли се губиш в себе си?
Търсиш я, защото не знаеш, че тя не се вижда,
и не изглежда така, както ума ти я рисува.
Водиш тялото си по дългите коридори,
докато Душата свободно се рее над тях.
В себе си, когато се издигаш и свободно политаш
без да се целиш в земята, в която ще се приземиш.
Пак ще си себе си,
и пак с любовта ще си.
Страхът от това, че не знаеш посоката е толкова плах,
че се изпарява, когато започнеш да се наслаждаваш на полета,
на мечтата за твоята земя,
защото разбираш, че си себе си тук и там,
в една земя, с различни малки парцели Божествена светлина,
запалена в теб.