Свободни от времето, пространството гоним.
Събличаме страховете си в него,
сега без риза, която да ни стопира,
летим в свободата на светлината
и наблюдаваме на Земята красивата детска игра.
Децата сме ние,
родени отново на тази земя, на чисто дошли
да продължим живота, който стопирахме, когато боли.
Сега напълно забравили кои сме,
тичаме помежду си свободни,
реем се в просторите, напълно безотговорни,
може би няма утре, когато има сега.
И няма смисъл да помним кой сме,
когато любовта в тези малки тела грее по-силно
от лъча тишина.
В утрото на тревата себе си сме
не се търсим, не се анализираме,
ние сме си,
каквито сме.
За каквото и да сме тук, нали сме любов?