Поглеждам назад, на където орлите летят,
в белите облаци небето прикрива лъча,
тъмнината рее се с вечерта,
звездите самотно искрят
в своите собствени дрехи обличат се през нощта,
слизам надолу, за да погаля земята,
сякаш за пореден път летя в небесата,
докато сляла се в нея плътта си разсичам
на частици тишина,
там в калта ги оставям,
сякаш калта ги събира,
сякаш съм тор,
в земята ли гния,
когато орлите гледам колко свободно летят
Птица ли бях или се нося по своя земен път.
Милиони мечти в перушинени стъклени дни,
искам просто да бутна по склона собствената си пелена
и да остана гола, без тяло, без пелена
да се слея с деня, в светлина и нека блестя, когато мога,
дори и в небето,
има ли смисъл отново да се родя, когато пръстта по-топла е от небесната бащина тишина.
Трудно е да ме разбереш,
не се и опитвам да го постигна,
може би огъня силен, по-силно гори
от всичко, описуемо с очи.