Когато облачна риза небето съблича,
и живото сиво петно
от многото насъбрана човешка тъга
от него отлети в Божествеността.
Когато голямото зелено поле,
изпъстри се с цветове на жълти треви,
и кучешките следи в него заиграят,
сякаш са агнета в мартенски ден.
Когато маковете в двора почервенеят
като нивата с жито на къра,
а ти безпомощно молиш с очите си Бога,
докато виждаш вселена от хорски лъжи
да те тегли към борда на твоята лодка на кея.
Буташ я във водата и влизаш в нея
отплаваш и неистово чакаш Бога в теб да се прояви.
Чакаш го, а той не откликва.
Бога в теб говори с човешки очи
на жената, която загуби
и чакаш години да се завърне,
да се изправи от гроба
и тръгне към теб да те прегърне.
Жената с очите на Бог сега ти говори,
но ти затворен в своите собствени човешки очаквания
не чуваш жената с име красиво и бадемова кожа се появи,
за да свърже Божественото с хорските земни човешки мечти.
Приеми, че живее в тебе и чрез теб разговаря със света.
Оставен от себе си,
в себе си страдаш
за нещо, което реално лети
като чайка долу на кея, не оставя следи.
Има много надежди, но чайката живее
лишена от тях.
Тя е мишена, носеща любовта ти към Бог.