Тъпчеш в пустиня,
ринеш с лопата вместо снегорина
горчивите останки от любовта,
какво ли казват
било време да се откажеш от болката преди да обичаш.
Може би има смисъл в това,
но когато намираш мотивацията вътре, дълбоко от твоята душа какво ли ти пука
какво се говори.
Някога беше небрежно момче.
и сега е така, само дето невидими оставяш силите вложени в мен
да си това, което видимо не личи.
Невидими граници, за ограничени страници на поемата,
която започваш.
Спираш, за да се разрошиш... и тогава намираш връзка към спомен
от миналия ти свят.
Този, който бе преди осъзнатостта.
Става ти живо лицето, спомените са на повърхността, а дългите нощи
дори и сега будят радостта.
И тогава замисляш се, че може би ограничените страници вече са книга
от стотици листи. Който и да откъснеш е сам за себе си отчетлив, завършен, съвършен.
Постигаш го - вечното сега запечатваш със слова в хартия,
а спомените които имаше преди са просто безцветно мастило,
блестящо с диамантен прах, който изтупваш преди да почетеш
и вълшебството се случва.
Разбираш ли какво пише сърцето ми?
Че колкото и добре да се забавлява човек,
ако не се отдръпне и не спре,
за да си даде време да притихне
всичко би било ураганна буря,
след която спомените са незабравими,
но щом се събудиш в утринта
преживяното се губи
и продължаваш отново без крила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар