Идва миг да твориш в стих,
идва миг да дишаш в стих,
идва миг да приемеш, че си стих,
идва миг да се свържеш с теб чрез стих.
Идва в момент на тишина,
идва в момент на игра, в която бягаш
спасяваш се в себе си от ума.
Има моменти, когато толкова силно виждаш светлина, че я блъскаш
с цялото си тяло.
Удряш се в нея,
засияваш.
И тогава загубил се отвъд тялото
някъде навън си толкова
свободен,
толкова спокоен,
толкова дишащ тишина,
че се превръщаш в сфера светлина.
И тогава не разбираш с какво
предизвика Източника си, че се роди,
оценяваш всяко чувство вън от материалните неща,
но уви можем ли да оцелеем
без да имаме мечти.
Без да се приспособим към реалната среда,
че все пак сме в тяло с Душа.
Кога настъпва примирение,
кога сбъдваме така наречето проявление.
Кога дишаме с очи,
кога забравяме, че имаме предци, кога се свързваме със света,
чрез обща кауза,
вън от личната игра.
Играеш, че си победен, нероден, приет в общество
със строги норми и какво?
Кога откри ще си щастлив извън реалността?
Може би, когато сам събори завесата пред съвестта.
Отвори храма си, заключен от илюзии.
Отведе се към себе си.
В милост, след разкаяние,
почувства неоткрито знание,
че трябва да подходиш с лекота към всяко дело,
предизвикващо у тебе любовта.