Някога в безкрайността
на падащите след дъжда листа
се задържах в капка...
тишина.
Заслушах се в нея.
Бе прозрачно прозорлива,
нашепна ми, онова,
което бях готова да дочуя.
Може би в един от дните на земята
ще науча, че тук съм, за да задържа баланса
между всички сили, които властват.
И, да, няма по-голям процент от тях,
 те всички са в едно.
Синхронизирани като механизъм, за да
има последователност
и няма сила, която да е в повече, че да го дисбалансира.
От нас зависи да го почувстваме в сърцето.
Когато отработим мисълта отвъд сърцето.
Където е златиста светлина и любовта те гали
с най-меката вълна на нежността.
И е топло и е тихо.
И тук няма вятър, нито дъжд,
има вечно слънце.
Винаги е пролет,
защото свежестта на току що разцъфтял люляков храст
те залива.
И се къпеш в росата на твоето щастие.
Щастлив ли си?
Ела при мен,
нека бъдем двама!