Безкрайно времето тече,
проправя си пътеки,
реве,
в извора на твоята Душа се спира
И от нея чиста светлина попива.
Смея ли да бъда друга,
когато знам коя съм
и собствената си светлина отразям.
Нямам роли, не играя.
Сценарият го няма.
Дори за Творецът не съществува.
Тук сега е.
От всички посоки,
където и да се обърна красота отвъд времето
виждам.
Изразява се в това,
да правиш каквото и да е в синхрон с любовта.
Дали вибрирам в моята честота,
това е отговор, който получавам,
когато съм сама.
Ако все още любовта е в мен,
и цялото е едно с мен
и усещам всеки дъх,
във всичко което Е
безпредметно е да се съмнявам.
Няма време, в което да наблюдавам страха,
просто го обливам с любовта.
Така или иначе всичко е едно,
 просто формата търпи покой.
Да, дори когато неосъзнато стоиш
и мислиш, че просто редиш красиви листа
по брега от нападалите цветя,
извършваш ритуал.
Визуализираш собствения си потенциал.
Творенето е форма извън рамките в ума.
Какво ли ще е, ако винаги си извън кръга.
Слят с цялото.
Едно сме,
тук сме.