Домът

Забрави, че съм дете,
защото отдавна порастнах.
Забрави, че те обичам, защото
отдавна ти си неразделна част от мен
ти си в мен.
Част от мен си,
много повече от любов изпитвам към теб.
Много повече от желание, много повече от копнеж
много повече от приятелство, доверие,
та ти си всичко, което съм аз мили мой.
Забрави, че когато поискаш да играем с китари
или край огнището да разпалим жарта,
ще съм насреща.
Забрави, че ще мятам коси в нощта
на площада.
Отдавна тази емоция се канализира навън
в прекрасна енергия на тишина,
на любов, но сама, безмълвна, притихнала
като вълна на езерото в двора.
Разцъфтя като туберозата на прозореца на дома ни.
Превърна се в тих зов да съм дете от светлина
дошло тук, за да се свърже с дома
чрез тиха искра на любовта.
Дома, който помни...,
но забравя в страховете на човеците.
Дома, който е топъл полъх на силна прегръдка
прегръдка на силна небесна светлина.
Ярка светлина.
Която прониква във всяка тъмнина
на тялото и изкарва го с най нежната ръка
като поник, показващ се над пръстта в търсене на светлина.
Погалва те тази светлина, както ръката гали земята,
щом засади семената пролетта.
И, когато са готови пробиват я
и се устремяват към светлината,
дълбоко и безрезервно
търсят пътя към дома.
Живеем в един дом, а се делим.
Дели ни грешната представа за любовта,
че се измерва с материални благини.
Какво ще делим и печелим,
нали пак идва в дома ни, другарю.
Когато носиш нещо у дома, отделяш ли го
за себе си?
Когато градиш дома влагаш цялата
си страст,
материализираш енергията на любовта
и се получава блестяща творба.
И тогава заживяваш в него и започваш да го рушиш,
поддал се на материалните мечти,
на човешките илюзии, че живееш заради пари.