Да изгубиш любовта и да я намериш отново скрита отвъд страха. Това е най-ценният дар, който ти поднася живота. Да виждаш илюзията за живота ти разбита на парчета, коленичещ на земята, превиващ се от болка, блъскайки глава и скубейки коси питаш "защо". Защо съм тук на дъното и колко дълбоко е всъщност то. Къде е точно дъното. Гледаш с глава обърната нагоре, към светлината идваща отгоре, над дупката, и потъвайки към дъното, молиш се да го достигнеш миг по-бързо, че да се отблъснеш нагоре към светлината. О, каква илюзия приятелю. За какви дупки и какви светлинки си мислиш. Докато гледаш по този начин на живота си, ще мине много време преди да спреш да потъваш. Я, по-добре отстъпи настрани. Да, точно така настрани от изкуствено очертана стена на тунела :) Хей виждаш ли все още прегради, стени, тунели, дупки? Може би, те свързва с тях мисълта, така както, когато съблечеш отесняла риза и имаш чувство, че все още ти стяга, дори когато си я свалил от тялото си, така и когато излезеш от затворения кръг минава време преди мисълта ти да го асимилира. Но ти се наблюдавай...как реагираш на ситуации в ежедневието, които преди това са те изкарвали от равновесие. Спокоен ли си, знаеш ли, че нещата имат невидима страна, страна допускаща единствено любовта? Добре дошъл си отвъд дуалността. Отвъд кръга на мисълта, отвъд теб и най-много свързан с теб. Обичам те и те прегръщам,
в любов,
момичето от ангелска земя