Макар с теб да знаем,
че не траем вън
от личността,
безкрайно обичаме да играем в калта.
Да нощуваме в кули от пясъци покрай брега,
да се будим сутрин преди изгрева на деня.
Да бъдем различни,
като наивно градим
щастие за непоискан дим.
Дим или мъгла, нещо такова,
като онова, което
ежедневно посипва града,
потънали в мрак пълни улици
с хора със спящи лица,
вързани джобове с камъни пълни,
за да тежат повече от съвестта,
те траят си, заради страха
да бъдат себе си в чужда страна.
Защо ненужно обичат да бъдат други,
защо наивно вярват, че да са груби е тяхна положителна страна.
Защо, когато печелят хапка троха се радват,
сякаш това ги храни, а гладни стоят.
Защо обитаваш празни страници
в пълни с фалшиви картини
замъци,
добре нарисувани реплики
подражават на Дракула,
а любовта за тях е
недостижима мечта.
Къпят се в ужас,
а лягат с яснота,
че утре ги чака велика мечта.
До кога ще отблъсквате себе си
в гората от разгонени вълци.
До кога ще тънете в тиня
от собствените си постъпки.
До кога ще отхвърляте подадената ми ръка,
до кога ще бъдете себе си в страната на греха?
Няма коментари:
Публикуване на коментар