Ровя с нокти, забити в юмруци,
копая в земята
със сила, непостижима от други жарки жрици
играя с метлата,
за да раздухам тревата
и изкопая дупка с лопата
сякаш, за да потъне на дъното тъмнината.
Играя си с думи,
диктувани от мен самата.
Рисувам ги с епитети, пристигащи в тишината,
самата идея е отговор на моята фея,
която ми завеща да живея в страна с много лица.
Напудрени кокондрели
или чисти до блясък невидими небесни лица.
Ураган от тишина
и вълна от любов
след пороен дъжд
от недоволство,
заляло брега.
Изгрява новата личност,
владееща общуването с усмивка
небрежна мила постъпка,
боса за пошлостта,
обута с къси чорапи за любовта.
Веднага ги събува и тича
със забити в пръстта ходила.
Наранени от трънливи пътеки,
лекува ги с грижливо
отгледани в планината
букети
от есенни билки
и лъчи небесна роса,
блестяща комбинация
за всяка незарастваща рана
та да я изпече с мощна вълна
от вяра и смиреност в едно.
Губиш се там, за да блеснеш с нова светлина.