Понякога се будя в самота.
Тогава поглеждам навън нощта
пълната луна,
пътеката отразяваща се след брега.
Къде изгубих те,
кое ни раздели,
беше ли трудно да сме заедно въпреки всички лъжи...
Унило поглеждам пясъка,
потапям се бавно в морето
сякаш, за да се слея с небето,
черно, притаено, за да изпъкне луната.
Като мен позволи си дъгата.
Две силни страни неуспели да въплътят
тленните човешки мечти.
Колко дълбоко се вглеждам в мен,
сякаш с надежда да срещна и теб.
Но ти отново се губиш
бледнееш.
Само синееш от нежност останала в мен.
Бих ли била отново себе си там
сред всички лъжи не знам.
Просто покланям се в такт
на изиграния от двама ни последен танц.
Няма коментари:
Публикуване на коментар