Светлината се синхронизира с ума,
огъня гори в едно с Духа,
смея се като пясъчна фея на реалността,
която с осъзнатост събарям.
Стени, решетки, в огъня стапям.
Боря се с времето, за да остана,
зная че сама себе си отпращам.
Вечни спомени, будни създания
в този миг оживяват,
моя свят обкръжават.
Светлината нагоре към небесното кралство изпращаме.
Себе си в нея изгаряме.
Горим с огъня, за да трансформираме тази земя,
Енергията балансираме, за да продължим да сме себе си
в едно.
Единното, което не виждаш ти пречи да се отвориш към Майката земя
и да пуснеш корени в нея.
Но тя те обича и те прегъща,
защо се затваряш в твоите нови обуща?
Протегни се с енергията си надолу към нея.
Песен без глас изпей и,
тя е чувствителна и те обича,
Очаква те, протегни се,
прегръдките са безценни, защо не ги подарим помежду си за нея?

В една страна, наричана от мен "Земя на мира" родих се. И заживях в нея като богиня. Имах много деца, приказни свeтещи същества, обичах ги безумно, но не чувствах любовта, беше за мен игра на ума. Можех да я дарявам, за да растат децата жизнени и щастливи в  мен и с мен, но така и не успях да усетя собственото си тяло част от тази земя. За това я напуснах, преродих се, като домакиня. С деца и прекрасна градина. Живеех в нея - в градината и себе си не чувствах по никакъв начин, отделих се от сеобственото си тяло. Бе поживяло колкото трябва. В един от животите ми бях в Шабла - на скалистия кей, от който високо се взирах в пейзажа  - с много нацъфтяли цветя по брега, ароматна трева, синя пустиня от вода и много делфини. рай, от който избягах, беше много красив и мисията ми бързо приключи. Като Армира отглеждах много лозя, бях възхитена от тази напитка, която от гроздето сътворявах с ръце. Имах много мъже и деца, пълна лудост, погледната от времето тук и сега. беше красиво, много красиво, какво се случи  и защо си отидох, нямам представа, може би Душата ми сама го е пожелала. Започнах да скитам в света, носех собствени дрехи, ушити от мен, дизайнер бях, събирах мечти. спрях се за миг, вселената огън ми подари, за да изгарям всичко, което ме спира. Превърнах се в жена от реалността, моята реалност.Тук и сега се отнасях. Метъл, рок, красиви концерти и много цветя има в живота ми, който живея сега. Коя съм и себе ли намирам, когато се търся. В едно с любовта съм, най-после я чувствам, с цялото си същество живея в нея, от нея, с нея. Любов в любовта пилея. Само дето не умея да q задържам в мен. На другите хора я подарявам, правя ги хора дишащи в любов. Любовна атмосфера, наситена с неони - в този свят живея сега. Нямам идея колко мога да устоя на любовта и какво се случва отвъд привидността, защото не смея да си призная, че харесвам живота си в тяло, когато блести в светлината на любовта, силната неоново жълта тишина, създавана от мен в реалността. Колко много щастие мога да понеса? Колкото в един букет пълен с ангелски тих гласец, който на яве шепти ти слова от зюмбюли, приказни диви теменуги и облаци тюл от свежа смолиста кедрова гора с пандела крехка розова мъгла, която като пеперуда каца в сърцето на този, който ме вдиша. Коя съм? Себе си в любовта и теб в мен най-преди да се преродим в тела. Божества от една обща земя - "Земя на мира".
Много, много любов има в нас, в живота, който живеем, но успяваме ли да я почувстваме в нас и да я излъчваме вън безкрайно, като лампи ли сме, успяваме ли да светим, дори, когато вътре в нас е понякога тъмно? Знаеш ли, разбрах, че докато живея в любов и губя формата си, просто се нося ( рея) в света и ми е трудно да се събера мога да оставя на другите да ме почувстват. Защото когато се опитат да заличат светлината, която излъчвам, аз я усилвам толкова много, че просто светя и светлината си насочвам към тях. Светейки любовта излъчвам към тях. Излъчвайки я, няма как да не я почувствам в себе си. Намерила любовта в себе си има ли сила, която да ме провокира да я търся отвън? И колко красиво е да бъдеш такъв, какъвто си - Божествена частица носеща любовта, на цялото, което Е...

Не исках в живота безмълвно следите си да оставям,
избрах да дарявам невидими дрехи на земите потънали в кървави доспехи.
Избрах да играя ролята на лошия рицар без глас,
който руши всичко старо,
за да съгради нова земя.
В тази нова земя мога да бъда когато реша:
нощем, денем, по време на сън, когато работя,
когато не съм тази, която съм.
И пак съм тук,
за да разбера колко много болка има само, за да я преглътна
някъде в сърцето си и да поканя любовта, моята любов на душата.
И пак съм лошия рицар, който с глупаците си играе, и глупакът е винаги съм аз.
Неразбран и отхвърлен от себе си,
в себе си спира от бой.
Бори се с доброто, което не вижда в света.
То съществува ли и как се нарича.
Кърваво ръцете притиска в себе си пак.
Гали метаните брони и сякаш в огън ги стапя.
И не съществуват вече,
нито тук, нито в ръцете.
Огънят превърна в любов кръвта, изцапала цял един народ.
Изцапан чувства ли чистота в сърцето си,
когато кървавите тела паднали върху земята лежат.
Илюзията коя е?
Болката или любовта
войната или уроците за една душа, преминала я...
Неописуемо далече във времето пътувам,
за да съм тук
и какво, ако мога да полетя в любовта?

Рядко стигам края на пътя,
за да видя колко красив е,
както в самото начало,
когато стартирах маршрута.
Удивително див, с живи картини
от светлина и бяла люлякова тишина.
Звънтят сибирски кедри
и има свежи ирландски поляни,
стада овце, които да ме връщат в Душата
и мноого зеленина, за да ме свързва със Земята.
В края на пътя съм,
вървя в тишина,
нося в ръка сандалите, накъсани от игра.
И не чувствам, че съм свършила каквото и да е.
Продължавам отначало, където съм.
В светлината, в небесата,
на тревата,  в малновите храсти, еднакво безлично е
и същевременно цветно, красиво.
Едно и също начало и един и същи край....
Разтягам и променям единствено пътят си помежду им.
И не е важно къде съм, коя съм :)))
себе си съм, и какво от това? :))

 Тихо е
утрото будя.
Нощно пенливо морето,
 в мидените черупки се пълни.
Поглеждам луната, сякаш се отразявам с поглед в нея
и пак в нищото отлитам.
Тихо е
небето заспало не чува крясъци на тюлени.
Огнено е морето,
слънцето скоро ще изгрее.
Калиакра високо се извисява,
небесата са толкова тихи, така близки до мене.
Яхвам гларус и съм при тебе,
в сънчевото море под звездите.
Тихо е,
росата покрива земята
и ходя боса по тези кристали,
събличам дрехите си,
и политам в безкрая.
Морето там долу е пълно с делфини,
ухаят на лято.
Макове и къпини има по склона.
Само ме галят,
делфините ме очакват,
сливам се с нежността,
отново съм само морска вълна.
Тишина в реалността.

Ненужно е да говоря

Сияещ бряг,
обсипан с нежност звезден прах
постила небесата, по които вървя.
Небесата, по които ходя са песъчинките,
в които морските вълни погалват  вечността.
Вечността е точно като огромна маса морска вода.
Неограничена, променлива, според човекът, който я гледа,
тиха или бурна, в зависимост от характера му,
и поглъщаща те изцяло, без съпротива.
Ако пожелае може да те носи по повърхността
и ти да изпитваш наслада,
ако пожелае може да отидеш на дъното и дълго да гледаш от него
повърхността. И да се стремиш да изплуваш.
Облачно песъчливо море,
приближавате към себе си и после реве,
сякаш затворен паун в райска градина
търси брега на любовта, в която се къпе.
Къпем се в звездния прах, невинно посипва ни,
и ние се тръскаме сякаш пясък изтупваме от телата си.
Блестим, а се покриваме, сякаш крием звездността си.
Звезди сме, но избрали да сме в едно с калта на тази земя.
До кога в калта ще живеем?
Има ли време, в което калта да се изсуши от слънчевите лъчи
и има ли начин тази сушилня да ни направи други?
Себе си в нас?
Кой кого суши и мокри ли сме, когато плуваме през живота си
нямам представа.
Огнено ми е и пламък гори, когато тихо словата редя.
Напълно ненужни са, зная.
И аз съм такава,
частица вечност в безкрая.

Нарисувай си картина XXV

Картини от рая с нозете рисувам,
щрихи в душата на ангел
по почвата без следи оставям
нося се по земята сякаш съм фея,
летя над небето
и под кея
амфибия, тяло без лице.
Игра без ходове.
Лабиринт без изход,
мост във въздуха,
мечти като чадъри над нежността.
пазят ме както Его-то от смъртта.
Силни думи от крехка Душа.
Стълбове, тънки като паяжина,
но които чувстваме като лавина,
плъзгаща се по любовта.
В любовта откривам картините от вечността.