Споделено в мен

Цял ден в мълчание, време, в което тишината трайно се е настанила в съзнанието ми и тихата вода, в която се къпе му доставя такова чувство, че не смея да дишам, за да не събудя вълнички в прекрасната гледка в сърцето ми. О, колко много говоря за този миг щастие, в който нищо не искаш, защото чувстваш тишината в себе си, тишината, която те свързва с цялата вселена и там в този интимен миг на сливане по между ви нямаш желания, очаквания, стремежи, мечти, радости, капризи, възклицания, срещи...имаш всичко, всичко - такова каквото е. Миг като този, когато си изкачил най-високият връх в планината, сядаш на най-красивия камък - поглеждаш около теб и тази величествена гледка те кара да се разплачеш. Толкова е нереално, че проронваш сълза и притихваш в себе си. Толкова е красиво, че докато стоя в сърцето си и плувам в него мога да видя изгрева, да наблюдавам движението на облаците, да слушам песента на хората, които ме докосват, да рецитирам в стихове планината. Мога да бъда всичко, но съм нищо и никой - частица Божествена искрица, която гори в своята собствена лодка, като човешко тяло, и която плува в своята собствена река - човешки живот, с мотора на своето собствено сърце. В него съм такава, каквато съм - и те виждам такъв. какъвто си. И те обичам! И ти пожелавам още една безкрайно красива земна година, наситена с твоята собствена картина на реалността - такава, каквато живота ще илюстрира през теб към света. Позволи да си неподвластен на външните фактори и си направи подаръка да бъдеш чист, прозрачен инструмент в ръцете на Духа, който ще сподели през теб най-красивата приказка през още една цяла прекрасна нова година.

Мълчание, изпълнено с глас,
думи, чрез чувства проектирани с цвят
на слънчогледово-оранжево малиново море
погалено с полъха на пенливо розе,
създава в балончетата си нови мечти
и ги пука във въздуха, сякаш, че разпалва искри,
искра след искра, изстреляна бързо угасва,
колко нехайни са те,
като мисли създадени в умове,
възникнали бързо се губят,
лишени от чувство, от такт,
без мелодия, просто моментен екстаз.
Вълнуваш се, че нещо трепва в теб,
но толкова бързо се стапя,
сякаш снежинка в топлата длан,
която отнасяш в сърцето,
разтопена без форма
но то вижда в нея една безкрайна вселена,
капка чиста роса, грееща с енергията на твоята ръка,
и така силно затопля дланта,
сякаш е огън невидим, който усещаш в цялото същество,
което те свързва в едно
с Божествената изначална искра, обливаща те като мъгла,
след която грейва деня.

Частички себе си отвъд

Нека в утрото ухая,
както в твоите очи.
Нека в изгрева се слея,
както в твоите мечти.
Нека с тишината си събудя нежност,
както нежна е пръстта.
И с ръка да я погаля,
както галя те с дъха.
Със светлина се сливам с деня,
както вятъра се слива с песента
и опрян в листата нежни, свири
и рисува себе си пред нас.
Попивам го в слуха си
и отнасям се навътре към дъха,
заслушана в него себе си забравям
и едно съм с всичко, което е.
Потъвам в тишина,
заспивам,
будя се, но вече не в себе си,
а в нас.
Които просто сме,
неопределени,
безгранични,
частички себе си отвъд.

Следи от рани, заличени като мъглата,
когато проправи си път светлината.
Следи от болка, измити като дъжда,
когато събуди се за нов живот пролетта.
Следи от всичко, което бе потънало в сън се събуди,
когато сладостта от аромата на къри
трайно се настани в градината на моите чувства.
Разцъфтя като ухание с пролетта
и може би донесе ми онази дъга,
под която нещата да случвам тук и сега,
без роля и име - такива, каквито са.
Прости, но с простотата си те пленяват.
С мекотата на копринена риза, която винаги чувстваш жива на теб,
плъзгаш се с времето, което винаги пише по теб с енергията,
докосваща те сега. 

Всеки път щом те докосна разбирам,
че в себе си изричам думи,
които след време ще променят посоката, в която вървя.
Не просто ще стопирам по пътя, буквално ще се завъртя
и ще тръгна дълбоко навътре - към себе си,
скрита мъдрост, която събуждаш
и аз самата не зная колко сила
си ми предал, та да забравя, че изобщо ме има
като човек, който е в тяло и съществува реално,
защото когато се съберем виждам само една огромна светлина.
И в нея се губя.
Разбираш ли, няма ни тук на тази земя,
сливаме се вътре тела с тела
етер и плът,
огън и лед
и водата потича
или се изпарява.
Чувствам всичко това и едновременно нищо.
Тук съм, но и се губя

Мъдростта в знакът на деня откриваш.
Първо в утрото се взираш,
 в отлетял пейзаж от нощна сцена.
Буден бе, докато сънува.
 Спейки със света политна към далечна закотвена във вечността скала.
Високо към нея се издигна, сля се с очи в безкрайността.
Дори за миг не се попита:
какво се случва, на къде вървя...
Доверието те научи да следваш посоката си със сърце
и може би то ще ти покаже,
когато утре под небето слънцето се скрие в облак дим
къде разгаря огън, топлещ със слънчевите си лъчи.
Някак постоянно чувство се заражда в теб,
да бъдеш в свободата,
да и се поддадеш.
Като на узряла диня в летен ден да се наситиш.
И когато я опиташ и споделили любовта в едно,
продължаваш пътешествието като земното кълбо.
Където вечер слънцето залязва с разкошен цвят, скалата се обагря.
Стоиш на нея, когато звездите вече греят,
запяваш твоята творба с нежен глас,
някъде в небето луната чува те,
откликва -
усилва като с прожектор пътя ти.
Наметва те с бяло-синята си пелена
приютява те в собствената си страна.
И с нея тъкмо слели сте, се разделяте в деня.
Колкото и да се опитваш да ги задържиш моментите си отминават
те и за това никога не се повтарят.
Пъстротата сплита се в теб
Научи се да си като ненаписан етикет
не залепвай върху стока,
която няма стойност в материалността.
Остани безценен дар за тези, с които избереш
не си играй.
И даровете ще се върнат там, от където балансът във вселената реши.
Просто се движи и си избирай,
защото всичко е в изобилие
неограничено,
каквото е съзнанието ти, човече :)

Безкрайно много врати ми предстои да отворя
да се пренеса отвъд небосклона,
там от където пристигам с мечти,
цели или както ти е удобно го наречи.
Там, от където започвам като частица земя
за да се превърна в жена,
която да създава красота в светлина
отвъд времето си,
отвъд реалността си,
отвъд себе си дори.
Там, където си всичко,
дори твоите собствени мечти.
Остров извън битието,
закотвен здраво в сърцето
на една жена,
без твърда земя,
защото е във всечко, което е тя.
Храм от пустота и тишина,
храм на любовта
на моята и твоята душа.
Храм на ... ти довърши