Когато всичко потъва в забрава,
огънят гасне точно преди пожара,
вятъра жаравата издига в небето
и пламъците превръщат се в
детето, което уроците научава,
докатоси  играе с искрата,
която го сътворява.
И преродено в тяло,
угася вятъра в тишината.
За да разпали пламъка и искрата
високо нагоре да полети
към Душата на този, който Е.
И в животът то осъзнава,
че не е рамка,
и тялото му е само граница,
която за него не съществува,
защото умее да плува в свободата,
в която си позволи да живее
без цифри, безплътно
видимо от невидим аспект.

Там, където небето докосва земята,
там, където плътта оголва душата.
Там, където раят среща войната
и гордо и заявява, че ще бъде мир.
И мирът ражда се след тишината
в божествеността на нещата.
Там, където вижда се син тюркоаз,
там, където дивата фея,
от огъня сътворява света,
в който дърветата цъфтят
вместо да изгорят,
там, където ние с теб се докосваме с тела,
оплетени на много нива
всичко това напомня ми Дома.
И тук физически е точно това,
което изглежда от там.
Напълно еднакво е и няма време да мислим
какво би могло да е,
защото то е такова, каквото Е.
И ако би искал да го промениш
може би, би искал да се преродиш.
И тогава трябва да знаеш,
че ще започнеш всичко отначало.
И това начало няма да е краят,
защото краят е още едно ниво,
продължение на самото начало.
Та ти просто пътуваш.
И това пътуване ти носи наслада.

Ако ти липсват криле, за да полетиш,
но имаш сърце, в което да се приземиш.
Ако е нужно да обходиш безкрая,
за да разбереш, че търсиш рая,
който е в теб...
Ако заспиваш в река
а се будиш в пожар,
и си в огъня,
а не изгаряш,
напротив себе си в него опознаваш.
И се свързваш в сърцето си с него
и изгаря съсиреци почерняла кръв.
Чернилката пада, но в земята.
Отлита в светлината, в която летите
ти и огъня и сърцето.
Отделени фрагменти от материалност
в различни времена.
Спояваш ги в пламък тишина.
И небето пак е някъде в теб,
въпреки, че летиш на земята :)))
Разгаряш огъня, който прие в телата
и розите разцъфнали в тях аромата си
разтварят с водата.
Заражда се нов аромат,
безцветен, променящ се,
ефирен и лек.
Сякаш е роса в замръзнала гора,
способен е да я стопли и вдъхнови за живот.
Живот, който приемаш отвътре навън

Разбираш колко си добър в "светлината",
в която "светиш" на Земята,
когато извън тяло поглеждаш живота
и си спомняш колко трудно е да си в пустотата,
да чуваш зова на Душата и да виждаш светлината,
 защото не просто си войник,
а си герой на свободата
и да летиш в небесата е толкова приятно,
колкото да си закотвен здраво за земята.
И щом си в тяло си притеглян от нея и няма миг,
в който да е друго.
Дори, когато парашута те издига нагоре,
сякаш въжен шнур спуска котва.
И ти си тук и там и винаги сам физически,
за да осъзнаеш, за да осъзнаеш многоизмерността си,
и за да се свържеш с Духовни същества, които в светлина те заобикалят
и непрестанно са във връзка с теб.
Свързани в един копнеж -
да чувствате светлината и Дома
и любовта и безкрайността......

Раждам се в тяло,
за да забравя колко съм част от едно цяло,
което безкрайно много обичам.
И се приземявам от светлината в материалния свят.
Красиво ухае, но е някак безплътно това,
което усещам и искам да пипна.
Оказва се, че всъщност съм в тяло,
а живея отвъд него в светлината.
И с всеки мой дъх извиквам тук на земята
моето вечно присъствие
и съм само Дъх тишина.
Сякаш розова долина аромата си разпилява
над необятните ангелски земни тела.
В нашата красива земя.
Закотвям светлината сякаш съм кедър
и съм вечна,
и съм земята и светлината,
и съм едно с телата,
които поискат да са в хармония с целостта.
И сме в нея и не сме.
Навсякъде сме,
за да разберем, че сме две отделни нива на Душа,
слята в едно.
Стигаме онова ниво, от което дойдохме
и се завихряме в огнена тишина
и се придвижваме в светлината на любовта.

Толкова много щастливи лица,
докосват телата ми в нощта,
когато тюркоазен пух с мен се слива
и не знаеш, но за мен си просто име "Свобода".
В небесното летя,
докато търся земята с очи
и любовта към нея привличам.
В светлината се свличам
като мастило от химикал,
което пише върху водата
по камъните в гората неразкрити истории
за малки земни същества, обляни в тишина,
които се захранват със светлина и любовта на човешките същества,
които ги усещат само със сърце.
Невидими са, но присъстват силно и се сплитат силно,
за да заблестят пред теб в роса  върху пръстта.

Няма миг на суета,
нито щастие,
има  тишина,
която е в очакване на онова,
което наричаш щастие.
И самото очакване е безпричинно щастие.
Скок над необятното,
полет в непознатото,
прегръдка в тъмното.
И усещаш любовта точно там
в туптенето на сърце до твоето.
Знаеш, че е твоето,
но се виждаш в друг.
Илюзия?
Неразказана история,
преживяна с музика мелодия,
която в спомени ехти.
Будиш се в мечти,
които са отминал сън
и знеш, че си звън,
Енергия, която се намагнетизира в любовта.
Любовта, която чувстваш в тяло.
Без което си едно начало, безкрайност, частица Божественост,
сила в светлина.
Просто тишина в любовта.