Преди шест години внезапно се влюбих, в една мечта, в една следа, в диря, идея, идваща от вечността. Тогава силно пропадах душевно, властваше в мен силно черно петно. Рана, зейнала след смъртта на любима жена. Ивана наричахме я, силна, любяща, искряща, цялата в обич. Много внезапно почина. Много силно ме бутна към другия свят, към онзи бял бряг към светлина. И в търсене на душата, аз поех натам. Скитах се сама в калта. Потуших много чувства в мен, включително и любовта. И макар физически да бе с мен, аз бях дълбоко сама. Неразбрана в болката, сама. И да, той ме изслушваше, избърсваше влажните бузи, но щом се обърнех бях отново там далеч с Ивана.
И днес шест години без теб, достигнах до теб, моя любима Земна Майко. Високо летях, дълбоко надолу копах, за да проправя свой собствен път, за да изчистя храма си от тъмнина и пустота и да го напълня с красота.
Любима, Майко, днес е светло, просторно, широко, усмихнато, дъждовно, росно, свежо и много, много любов прелива от извора на вечността. Давам си сметка, че постигнах много търсейки теб. Давам си сметка, че вървях и намерих единствено мен. И в този ден Душата ми сияе, защото нейния избор е да живее. Макар да се роди само за малко, за кратко, тя днес избира да остане тук, заради това, което носи.
И след толкова време пак съм влюбена, но не в идея, облечена в кожа, а в онази светлина, която загасила бях след смъртта.
.................с любов,
Момичето със сребърна коса
Няма коментари:
Публикуване на коментар