До кога?

В слънцето силно грея,
да затворя очите си не смея,
не мога отново да допусна, че властва в света
омраза над човешката добрина.
Не мога отново с очите си да изтрия
гледката, която нощем ме буди,
не мога отново да продължа да спя
в света над, който нощем летя.
Не мога отново да се правя, че нищо не става,
че очите ме мамят, а сърцето ридае
и гърлото вика в сълзи наренено е лицето ми опечалено.
Защо, когато на прага на утринта сме готови за изгрева,
той така силно е затъмнен.
Защо облаците, които надвисват над мен не разредяват.
Защо мечтите, че блясъка от златна светлина , която искри от нас
е така силна, че е способна да ни промени не се споделят на яве.
Защо, когато отворя очи искам да съм в друга реалност, на земната
паралелна, която Душата ми знае и обитава.
До кога ще бъдат преплетени двете, а не само една
искряща от любов нова Земя.
Будя се с надежда и знам, че вече сме там,
но колко време е нужно за всеки от нас да го пробуди
у себе си?
Колко ли време ще изтече преди да се бутнем с криле
и полетим в царство на ангели и светли мечти в реалност една.