Толкова съм скучен,
но и съсвършен,
градя реалност,
застрашен от моя
собствена следа, оставящя
диря във вечността.
Колкото красиво,
толкова и отговорно.
Протягам ръка към Теб,
за да прекосиш моста към брега.
Имам право на това?
Ти сама избра да вървиш в трева,
затънала в тиня.
така каза ти,
"ще пресуша света,
от болката...,
затънали сме до уши"
а защо аз да не ги спася,
защо аз да не изсуша
вмирисаното с водорасли блато,
защо аз да не го възстановя, засявайки
гирлянди светлина,
добрина, усмихнати
щастливи деца.
Деца, родени в прахта,
но израснали в красива долина.
Плодородна нива,
нацъфтяла в бяло гипсофила,
вкоренил се аспарагус,
мирен земеделец,
разхождащ се в земята
на отдавнашното блато.
Познали се и ти?
Моля те, тръгни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар