докато буден край брега
морето галеше камъните с вълни,
които нежно разбиваха с Душите ни горещи
сълзи,
стичащи се от радост по лицето на кея
на скалистия морски пейзаж.
Бели камъни, които водата оформяше като фигури
заоблени от различни страни,
Душите им говореха с мекота.
Да всеки от тях имаше си Душа.
Виждах ги в стотици
хиляди пори,
с които като човешки кожи бяха обгърнати,
и толкова тревисто - зелени водорасли скупчени върху тях,
докато водата ги мокреше пак и пак.
И аз стоейки отстрани станах едно с тях,
сякаш сляхме се с Душа.
И пак за мен времето спря.
То отново не съществуваше на брега.
Има само слънце,
безкрайна синева
и бял
до блясък скалист морски бряг.
Дъх на водорасли и може би
нов за всеки от нас старт.
В този миг създавах своя любим морски пейзаж.
Не, този път не е просто в главата.
Мястото е реално
във Варна - до морска гара.
Желая ти скоро да го посетиш.
Защото думите не описват чувството,
да държиш най-заредените камъни в длан.
Заоблени,
сякаш с екран, който се включва у теб
и ти сам себе си прожектираш в този момент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар